Поезия

Страх
Прииждат вълните
със агнешко-вълчи копнежи
и с пясък засипват брега
на острова от мен мечтан.
Сънувах ли, че пускаш котва в залив тих?
Сънувах ли и мидите,
прилепнали в двусричен стих??
Сънувах ли и урагана,
погълнал всичко в прах?
Не знам, но мидите ги няма,
а сам ужасно ме е страх!!!

***

Жално
Жал ми е за белите коне,
грохнали и кално сиви.
Жал ми е и за мъжете,
дето все не им достига!

Жал ми е за любовта-
нея вечно я сменяват.
Жал ми е за песента,
чута не където трябва!

Жал ми е за вас, деца,
че не сте така големи,
за да видите бащите,
остарели не навреме!

Жал ми е за теб жена,
плодовете не раздала
и за буйната трева,
нечий стъпки не прибрала!

Жал ми е за теб живот,
неживян и неизпитан…
Жал ми е за теб, море,
пито, пито, недопито!!!

***

На Луната
Всред мрак показа се и скри се,
и смут в душата ми всели!
Аз трепнах и пред теб разкрих се!
Защо от мен избяга ти?!
Потъна в облаците черни.
Душата ми потъна в тях!
Проблесне лъч и блесне в мене!
Дали не си това ти пак?!
Какво говориш празни думи?
Ще дойде друга, туй го знай!!!
Макар и все така еднаква,
все пак различна!
Тъй до край!!!

***

Изповед
Ужасно не обичам да се вричам!
Защото знам, че сьм непостоянен,
отрепка, див и много странен!
А многостранните не ги обичат,
поради факта, че не си приличат.
И на съвремието белег е типичен:
щом като си многостранен
ти си много личен!?
За туй и не обичам да се вричам,
а предпочитам просто да обичам!!!

***

Запомнен сън
В ноща съм гол…
Земята е студена.
Крилата ми са пак ръце.
Болят.
Защото искам да се скрия във пръстта.
Докато почувствам слънцето.
Пък после ще му мисля.

…пак съм птица в полет.
Приятелка си имам.
Пак!
Не е обикновена.
Нагоре!!!
Към звездите!!!
Не беше ли там тъмно и студено?!
Не бях ли твърде често там?
И после дълго падах…?
И после…?
О, ще му мисля после.

***

Оставете ме да се наспя!
Свалете лозунгите от пресипнал глас!!!
Не плискайте в съня ми цветовете на Парижката комуна!!!
Ревнувам Утрото от вас!
И искам сам да Го целуна.

1990г.

***

Метеори
Метеори – падащи звезди.
Казват, че били щастливи,
но вещаели злини
с красотата си фалшива!

Падаше един пред мен.
Мислех си… ще е прекрасен!
Той пък, просто ей така,
без да блесне си угасна

***

Контрасти
Лед – топи се.
Зима – топло е.
Сняг засипва, а в сърцето жарава.
Спри!
Две студени очи – в гърдите се впива оловото!
Малки нежни ръце –
вместо кръв във сърцето отрова!!
И горчи.
Колко много горчи!

***

Ръката скитник
Раздялата е вик безмълвен.
Пламтял е огън – идва дим.
Живееш в мен и аз във тебе.
Сърцата плачат – ний мълчим
и мислим за безкрая…
И колко странно е това,
че, всъщност, вечно идва краят…
пак сиво утро и тъга!
Добре, че има още чувства
на радост, на копнеж, любов,
да можем да преодолеем
на бездната мига суров,
и осмелени, охрабрени
да срещнем мъката с мечта:
Да мислим –
аз за теб и ти за мене
и за ръката, скитаща в ръка!!!

***

Желание
Не ме засипвайте със пръст!!!
Не съм Христос, за да възкръсна!
Аз също носех своя кръст,
но той бе просто мъка!
Не ме засипвайте със пръст!
Прахта ми разпръснете по земята,
за да говоря със света-
с тревата, със цветята, с небесата…
Лишете ме, поне като умра,
от тоз безкраен ужас-
самотата!!!

***

Религиозно
Повод си търсим
и го намираме.
А, може би, той сам ни открива?!
С бог и без бог все пак сме си хора!!!
Живеем във двора.
И в двора умираме!
А после,
от страх да не литнем нагоре,
затискат ни с плочи в дълбоки гробове!!!
След туй,
по повод, че нещо сме сторили,
губят си времето,
цитират ни в спомени!!!

***

Бъди добър! Помни доброто!
Защо не сме такива?!
Къде се крие същността?
Изглежда сили недостигат
и се затваряме в черупка
щом си отиде младостта?
Приятел си ми, да,
когато самотата ми засищаш.
Приятел си ми,
ако на вратата чукнеш,
а иначе за мен си … нищо!

Но в младостта и силата ли е проблемът?!
Ужасно се съмнявам във това!
Спокойствието, дявол да ви вземе,
и таз проклета суета!!!

О, Господи, прости!!!
Прости им!!!
Виновни ли сме за това?!

***